Загадките на Четирите предмета

21 Глава-Спомените на Луиза Паркинсон


Тя бе в Забранената гора...безжизненото и окървавено тяло лежеше в шумата насред тъмна поляна,всяваща ужас...някъде там,в далечината се чу вълчи вой...но не на вълк...а на нещо много по-страшно...на същество...гладно същество...
-НЕЕ!-изкрещя Лу и рязко отвори очи.
Намираше се в стаята си.На пръв поглед всичко изглждаше нормално.Стаята си беше нормална на големина,пълна с пет момичета,четири от които спяха.В една от двете камини пропукваше огънят.Пердетата леко се полюшваха от вятъра заради отворен прозоец,забравен от някоя от слидеринските първокурснички.Дори кокшките и петелът отвън бяха спрели да крещят,както правеха всяка вечер и вероянто се бяха прибрали в кокошарника,за пръв път отивайки там,където им бе мястото,оставяйки слидеринци да се наспят както трябва,без да се налага да прилагат заклинание за мълчание за животните.
Лу стана от леглото си и без да обръща внимание на трепването на голите си крачета,когато те докоснаха студеният каменен под,тя отиде до прозореца и седна на рамката на прозореца(също каменна).Тя отметна пердето и се загледа в нощните звезди,мислейки си...
"Най-после глупавата ми дарба да ми помогне с нещо!"-замисли се тя.-"Но какво да правя?Силната ми интуиция ми подсказва,че всичко това е истинско.Понякога ми се иска майка ми да не е била пророк,а просто обикновен човек.Е добре де,една смъртожадна надали би била обикновен човек..."
Лу въздъхна и разтърси глава.Спомни си спомен,описващ нея и майка и-Корделия Паркинсон...

Млада жена дъпаше за ръката момиченце на около седем години,пълно копие на нея.
-Още малко,Луизияна,още малко...-говеореше и Корделия Паркисон развълнувано,а в очите и се виждаха развълнувани пламъчета.
-Трябва ли да ходим,мамо?-проплака малката Лу.
-Недей да се оплакваш,Луизияна!Не съм възпитала някаква лигла!Дръж се като голямо момиче,или никога няма да се издигнеш в очите на любимият господар...
Гласът на г-жа Паркинсон заглъхна,когато те стигнаха до мястото,докъдето се бяха запътили...къщата на Алан и Лав Мейсън...

Лу отново отръска главата си...Луизияна...майка и винаги я бе наричала така...никога не я бе наричала "слънчице" или "мила моя"...винаги я бе наричала Луизияна...това притовно име...Лу винаги бе харесвала името Луиза и след време това се превърна в нейното ново име...а Скорпиус бе измислил накратко Лу...момичето отново се отнесе в спомение...

-Казвай какво има!Кажи,че нямам търпение!-извика Луиза радостно.
-Измислих твое име!Твое ново име,накратко на Луиза!-извика Скорпиус развълнувано.
-Така ли!?-очите на Лу блеснаха от вълнение.-Е хайде,кажи!Хайде де,нямам търпение!
-Ами...мислех си,че Луиза е твърде дълго и...махнах и-то з-то и а-то и стана Лу...-каза Скорпиус и се изчерви,тъй като си падаше срамежлив като дете.
-Това е толкова хубаво,Скорпи!-извика Луиза и прегърна Скорпиус.-Луиза без иза става Лу-у!-запя та и заподскача из стаята...

Лу се замисли...след Вики вече наистина се бе замислила кого цени повече,но сега знаеше,че това е Скорпиус...Скорпи,нейният първи приятел...той винаги щеше да измества Вики назад...Изведнъ на Лу и проблесна и тя се цапна по челото:
-Вики!-извика тя и запуши с ръце устата си.
Никой не се събуди.Лу се успокои и се замисли над сънят си.Изведнъж се сети края на съня...
...някъде там,в далечината се чу вълчи вой...но не на вълк...а на нещо много по-страшно...на същество...гладно същество...
Лу бързо грабна наметалото си с герба на "Слидерин" ,поставен на дясната му страна.
"Вълчият вой не бе на вълк,а на нещо много по-страшно...моля те Господи,нека не е това което си миля,нека не е върколак..."
Но Лу нямаше как да разбере точно сега...единственото,което и оставаше е...
-Единствено проф.Дъмбълдор може да помогне!-извика Лу и забърза към кабинета на прфоесрката.
Тя нито за миг не се огледа...и затова не вия фигурата на високият първокурсник от дом "Грифиндор",който я изгледа от глава до пети преценяващо.

22 Глава-Корделия Паркнсон се отрича от дъщеря си

-Авада Кедавра!
Ярката зелена светлина освети ужасеното лице на Лу,а пребледнялата Лав Мейсън се строполи до съпругът си Алан.Г-н и г-жа Мейсън,лежащи безжизнено във всекидневната си бяха убити в собствената си къща само защото имаха нещастието да бъдт мъгъли.
-Мамо!-изпищя Лу.-Мамичко!
-Стига си ревала,Луизияна!Явно съм сбъркала за теб!Мислех си,че съм отгледала ценна бъдеа смъртожадна,а вместо това години наред съм възпитавала една никаквица,която е толкова прочувствена,че се разревава само като види как убиват някой!Трбява да си силна,Луизияна!Когато станеш смъртожадна ще виждаш много пъти кръв и ще убиваш за да не ти става скучно!Или може би ти би искала да се присъедеиниш към глупавият "Орден на феникса" това ли искаш,Луизияна?Да убиваш само когато се налага и един ден да се изправиш срещу собственото си семейство?!
-Това може би е най-добре мамо!-извика Лу.-Може би наистина е по-добре да поема по стъпките на родостъпниците и да се превърна в аврор,опитвайки се да спася колкото се може повече хора!
Последвалият плясък накара главата на Лу да се извърти назад,а очите на смъртожадната срешу нея да се свият,подсказвайки на момичето,че вече е прекалила.
-Не се ли замисляш,че има мой живот,мамо?!-извика Лу.
Външно изглеждаше непоколебима,но вътрешно трепереше от страх какво ще стане с нея.С един замах Корделия Паркинсон удари силно главата на дъщеря си в стената на всекидневната.Ударът отекна в стените а главата на малкот момиченце се обагри в кръв.
-Млъкни,изчадие!-ревна смъртожадната.-Млъкни,иначе скоро няма да видиш светлината!
-Не ми пука!-изивка Лу.-Искам поне веднъж да направя това,което искам!Искам не само Скорпи за приятел!Искам да имам свобода,а не само да мога да излизам на двора,а ако излизам от имението Паринсон винаги някой да е зад гърба ми!И искам...
Лу престана.Замълча за няколко секунди и едва чуто прошепна:
-...искам истинско семейство...
Малкото момиченце се бе надявало майка и да не я чуе,но Корделия я чу ясно.Тя обаче не реагира според очкванията на дъщеря си.Луиза бе очаквала с думите си да нарани майка си...но не...с тези думи тя просот я вбеси.
-Ах ти малка кучко!-ревна тя.-Как смееш!
Луиза изпищя и излезе от стаята,а Корделия се затича след нея.Малкото момиченце прекоси възможно най-бързо стълбите-смъртожадната направо ги прескочи.Детето уплашено отвори вратата и с писък излезе от къщата.Някои от мъгълите излязоха от къщите си,за да проверят какво става,но в миг съжалиха за това,виждайки разярената чернокоса жена.Те се опитаха да се скрият в къщите си,но бе твърде късно-с един замах на пръчката си смъртожадната ги довърши.
-Бъдете радотсни,че не съм в настроение,за да ви убия наистина,глупаци!-скръцна със зъби чернокосата жена.-Луизияна Паркинсон,върни се веднага тук,или ще те убия собственоръчно и ще изпочупя всяка твоя кост!
Това не помогна на Корделия-напротив,при тези и думи Луиза се разтрепера от ужас и побягна още по-бързо.В момент на неразсеяност от страна на малката,майка и видя проблясък на черна коса и бързо се затича в нея посока.А тя водеше в...Буковата гора,гора,пълна с букови дървета на по сто,че и повече години.
-Излезе,излез,малката!-викна смъртожадната,докато ровеше из близките храсти.-Излез и няма да те нараня!
Тогава Луиза бе толкова малка...и толкова глупава...тя повярва на майка си и напусна сигурното си скривалище-трудно забележима хралупа,закрита от капинов храст.
-Ето къде си била изчадие!-изрева Корделия и Лу замръзна,но вече бе късно.-Имаш доста голяма уста,знаеш ли?Но спокойно,скоро няма да имаш възможността да говориш.
Жената се усмихна злорадо.Тя насочи пръчката си към гърлото на малкото момиченце и извика:
-Силенцио Моментом!
Блесна ярка червена светлина,която бе предназначена за отнемането на гласа на детето,тя обаче по незнаен начин дори не докосна уплашената малка чернокоска.Вместо това проклятието се стовари върху Корделия Паркинсон,която едва се защити.
-Как...?-започна тя,но някъде дълбоко в гората се чу глас...глас,който накара детето срещу Корделия да потрпери:
...не можеш да я нараниш...тя е твое дете,Корделия...колкото и да искаш...инкога няма да можеш да и направиш нищо...защото тя е създадена от теб и НЕГО...единственият,който някога си обичала...
-Пак ли ти!-намръщи се Корделия и се озъби срещу мястото,откъдето се бе чул гаса,сякаш притежателят му бе видим за нея,но невидим за дъщеря и.-Няма ли да ме оставиш намира,по дяволите?Няма ли да разбереш най-накрая,че няма да повярвам в нито една от всичките врели некипели,които си ми наприказвал!Всичко това,което казваш е лъжа...опитваш се да ме сплашиш!
Но Корделия Паркиинсон знаеше,че вътрешното и гласче...гласчето,помагащо и да развива пророческата си дарба не лъже...то никога не лъжеше,а винаги казваше истината,независимо дали тя е приятна за неговата господарка,или не...
повярвай ми...никога не бих те лъгал,господарке...а и защо и е да го правя?
-Защото ти е приятно,ето защо!-ревна Корделия.
В този момент ако някой,незнаещ за нейната пророческа дарба я бе видял,той щеше да я помисли за луда.
-Нем...не обичам да лъжа...
-Дразниш ме!
-Знам...
-Е как тъй?
-Обичам да те дразня..
-Моля?
-Ауу,колко съм нахален...
Дочу се подобиуе на смях,сяксш отнесе от вятъра.
-Ще си платиш за всичко!-ревна Корделия и отново насочи пръчката си към дъщеря си:-Авада Кедавра!
Блесна зелена,ярка светлина,същата като тази,която Лу бе видял преди борени минути,тя обаче не нарани по никакъв начин детето.Корделия се намръщи,а гласът,сега сериозен каза:
-Е,дължиш ми извинение...
-Никога няма да се извиня на глупак като теб!
-Защо...?
-Нали си уж умен,или само си се кръстил Разум?
-Нем,наистина съм умен...
-Тогава помисли!
-Да,това е добра идея...защото ти отмъкнах мислите?
-Не бе!
-Чувствата?
-Кажи тая дума пак и ще те фрасна с някое дърво!
-Ааа...а може би...защото съм толкова гаден?
-Хмм,за това може да се помисли но НЕ!Толквоа ли си тъп!Сърдя ти се заради всички тия неща,които ми каза!
-Скъпа,някога да съм казал нещо нередно?Аз винаги просто казвам истината...
-Наречи ме още веднъж скъпа и вече наистина ще те пребия по мъгълски,колкото и нищожно да е това!
-Хмм...разбрах...досаждам...
-Ааа!
-Умитам се...
-Най-после!
Корделия погледна злорадо дъщеря си и каза:
-Е,дължиш ми извинение за всички неща,които ми каза..все пак съм ти майка и...
-Майка ли?!Беше ли ми майка,когато имах нужда от теб,мамо?Беше ли ми майка когато бях малка?Не мога да ти кажа "Съжалявам,прости ми!" защото тези думим трябва д аизлязат от товята уста!
Корделия замахна пръчката си,но изведнъж си спомни думите на Разум и се усети,че е безполезно.
От този ден майката на Луиза се отрече от нея...веднъж разбрала какво ще излезе от "нейното момиче" тя не пожела нито веднъж да помогне с каквото и да било на дъщеря си...